За мен... и тях

„Научих много неща от моите животни, защото никога не им се карах. Ако бях започнал да ги бия, те щяха да станат страхливи, а страхът парализира ума. Освен това, ако се дразнех от тях, нямаше да бъда толкова търпелив, колкото съм сега, защото възпитавайки другите, човек възпитава самия себе си. Моите кучета ми дадоха не по-малко уроци, отколкото аз на тях. Аз развих ума им, а те – моя характер.”

Ектор Мало

Трудно ми е да застана и да пиша за себе си, защото все някак ми се струва, че или казвам много излишни неща, или че прекалявам с детайлите 🙂 Все пак…

Казвам се Росица Босяцка, на… (да бе да, ей сега написах) години, по професия Графичен дизайнер и Фотограф в Студио “Жълто куче”. От 10 години съм  фрилансър и благодаря на съдбата всеки божи ден, че не трябва да седя в офис от 9 до 6 имитирайки работа. Всъщност съм работохолик и обожавам работата си, nо тя е предвестник на един дооооста застоял начин на живот. 

И затова преди 9 години абсолютно неподготвена реших, че искам куче. Подариха ми го. И започна една от най-хубавите глави в моят път – този с куче. 

Кая е пухкава кокер шпаньолка – абсолютно очарователна и моя сбъдната мечта. Тя ме накара да започна да чета, да уча, да търся още и още информация. Много грешки допуснахме с нея във възпитанието ѝ, които и до днес чистя. Но най-ценното, което тя ми даде, освен любовта си, е срещата с хората, които обичат кучета.

 

 

Незаменими приятелства намерих в кучешките среди, благодарение на които пък се сдобих и с второто си куче – рошавата Айо, категорично най-смешното куче, което съм виждала.  Намерена нейде около морето, сменила два приемни дома в търсенето си на осиновител, днес Айо е виден столичен Таласъм с обноска и стил. С нея имам много силна връзка на някакво по-различно ниво и се разбираме с поглед.

В края на 2021-ва, без въобще да сме планирали трето куче се сдобихме с малката Дима, с прякор Шморцъл, намерена късно вечерта на вилата ни със стегнат сезал на врата. Последва дълго лечение от парвовироза и кожни проблеми и чистосърдечно си признавам, че се провалихме като приемен дом и няколко месеца по-късно взехме решението да я осиновим. Тя е малкото хлапе в нашият дом и за миг не сме съжалили за решението си. 

Те са и моят мотиватор, най-силен и осъзнат всеки ден да се уча – с тях и заради тях. Отново те бяха и моята муза да направя професионално студио за фотосесии на домашни любимци – мястото, което е моя сбъдната мечта.